Еволюционен метод за разгръщане на умствения и творческия потенциал на децата

( 3 Гласа )

Еволюционен метод за разгръщане на умствения и творческия потенциал на децата

Преди няколко месеца прочетъх една книга, която ми направи голямо впечатление. Там е представен един невероятен метод за разгръщане на творческия потенциал на децата. Книгата е със заглавие „Размърдай си мозъка” на авторите Лудвиг Конеберг и Силке Грамер – Ротлер. В следващите страници съм представила най-важните неща от тази книга, която искам да представя на всички читатели на сайта roditeli.bg, които все още не са се запознали с книгата.

     Система от леки двигателни упражнения, разработена по идеята за еволюционното развитие на мозъка, разкрива и отстранява трудности при четене, писане и смятане (легастедия, дискалкулия), хиперактивност и най-вече разгръща умствения и творчески потенциал на едно дете. Трудности, които в култури, разчитащи на възпитание чрез забрани, заплахи и стрес, се превръщат в травмиращ проблем и учителите препоръчват консултация с психиатър.
     Вместо това Институтът по практическа педагогика ИПП, основан от Лудвиг Конеберг през 1990 г., предлага друг подход за решаване на проблемите в обучението и разгръщането на умствения потенциал, утвърден в практиката на повече от 250 учебни консултанти през последните 10 години. Той няма нищо общо с работата на тъй наречените „педагогически съветници” в българското училище. На българина свикнал да ограничава децата, му е трудно да си представи толерантното отношение към подрастващите в други култури.
     В хаоса на Прехода ние опитваме промени по метода на „пробите и грешките”. Но хората, за разлика от животните се учат не от грешките си, а от успехите си. Нито един човек не се е научил от грешките си. Повечето прости ги повтарят, особено ако не забелязват успехите си. А превъзмогването им не става със заплахи и забрани, които само подкрепят нежеланото поведение.
     Училищните реформи променят всичко, но не и отношението ни към децата. Според един баща системата работи само за онези от тях , които машинална усвояват материала: „децата са тестове за учителите – казва бащата, - защото е по-важно как ще възприемат училището в началото, а не как ще бъдат подбирани по неясни принципи за интелигентност или към обществена група”.

     „Макс, поеми топката!” – вика приятелят му Щефан. Макс протяга ръце, но не успява да я хване. Необходимо му е известно време, за да проследи движението й, обаче тогава вече е твърде късно.
     „Насърчен е” – въздъхва учителят. Въпреки, че се старае, Макс не схваща в какво греши. Пръстите на ръцете му са изцапани с мастило, а по математика цифрите танцуват пред погледа му. „Трябва просто по-добре да се концентрираш” – казва майка ме докато той си пише домашните. Синът й я гледа с широко отворени очи, но вниманието му е насочено към птиците в градината.
     Макс улавя нещата, които другите не забелязват, като в същото време училището остава за него голяма загадка. Той прави чудни конструкции със своя „Строител”. Но каква полза от това, когато оценките му са слаби. Изречението „Макс, какво ще стане от теб?” му е твърде познато.
     Макс е неуравновесен. Или възприема околния свят по различен начин?

Ян е друг тип момче – голям калпазанин. Не само че пуши тайно и кръшка от училище, но закача и съученичките си, а ако някой не му допада, понякога налита на бой. Случва се също да бяга от къщи, пък било то и единствено за да върши пакости в местното гробище. Всички полагат грижи за Ян. Обаче едва ли някой знае какво всъщност става у него.

     На пръв поглед двете момчета не си приличат особено. Но проблемите в училище, както и неадекватното им поведение, нарушената способност да се концентрират и да възприемат, легастенията и свръхактивността им имат един и същи корен, който няма нищо общо с незадоволителна интелигентност или липса на старание. Проблемът се крие в недостатъчно развитите мозъчни връзки.
     Развитието на личността, откриването и стимулирането на талантите е основната цел на педагогиката. Да живееш съобразно талантите си – това е изкуството да живееш.
     Начинът, по който възприемаме света и по който по-късно се оправяме в живота, ни е даден като цяло по рождение. Всеки човек преминава биологично предопределен план на развитие, представляващ част от еволюционния процес.
     На всеки стадий на развитие съответстват присъщи конкретно за него способности и качества. Въпросът е кои от тях ще бъдат отключени и освободени и кой – оставени да закърнеят.
     Докато натрупва свой опит в процеса на обучение, детето започва да изгражда съзнателни представи за това, което възприема.
     Двете полукълба на мозъка му започват да се диференцират все повече в своите специфики и централни функции (движение, памет, език, емоции и междучовешки отношения).
     По този начин всяко дете се превръща в индивид с неповторима идентичност и характерно поведение. В идеалния случай степените на развитие се движат от базисно или изначално доверие към самосъзнание.
     Днешното понятие за образование се основава на първо място върху идеята, че компетентността в училище и съответно в живота е достижима главно чрез натрупване на интелектуално знание. Същевременно се смята, че социална компетентност може да се придобие просто чрез съвместно съществуване и напасване в група.
     Резултатите от тези предположения проличават все повече: успеваемостта на децата и юношите постоянно намалява. Увеличават се податливостта на болести и алергии, хиперактивността и отказът от стремеж към добри резултати. На всичко това традиционната образователна система не дава никакво обяснение или пък обясненията й са незадоволителни.
     Резултатите са:
     - стресирани ученици
     - безпомощни родители
     - объркани учители

     Каква е задачата на възпитанието и педагогиката? Това е един твърде актуален въпрос. Западната култура разполага с две всъщност взаимнопротиворечащи си дефиниции за педагогика. Според френската дефиниция, която се свързва предимно с повтарянето на едно и също нещо до превръщането му в навик и с дресирането, педагогика означава упражнение, възпитание, култивиране и обучение.
     Но според латинското разбиране за възпитание педагогика означава още и „ducere” – проявявам, изкарвам наяве, насърчавам, водя към нещо, направлявам и „educare” – изграждам дух и характер, поощрявам развитието.
     Основен принцип на практическата педагогика е намерението, съдържащо се в латинското обяснение. Възпитанието се разбира като процес на „ставане и създаване”. В основата му са понятия като житейска компетентност и откриване на таланти. Децата и юношите се учат да разпознават талантите си, да ги развиват, да ги прилагат и да ги оползвотворяват в живота.
     Принципите на практическата педагогика отхвърлят представата за интелигентност, която се осланя едностранчиво само на аналитичните умения и пренебрегва много други човешки способности. Практическата педагогика споделя позицията на физика и носителя на Нобелова награда Ервин Шрьодингер, обърнал се към нас преди много години с думите: „Разединеността в мисленето ни, която десетилетия наред ни е пречила да осъществим себе си в пълна степен, вече става нетърпима и трябва да бъде преодоляна.” Призивът на Шрьодингер е да се стремим към цялостност в мисленето. Именно нейното постигане практическата педагогика е превърнала в своя задача.
     Да си житейски компетентен означава да можеш безпрепядствено да разгърнеш своите способности. Тъй като обаче в нашето общество акцентът се поставя върху външната изява (оценяват се само постиженията) и не се обръща внимание на реалните умения, не е чудно, че много дефицити при децата остават неотстранени и талантите – незабелязани. Следователно необходимо е да се намерят такива методи, които да стимулират децата възможно най-лесно да изявят своите заложби.
     Основата на всички наши способности се намира в мозъка. Той е в състояние да работи спокойно и творчески, ако има добро неврологично взаимодействие между двете полукълба (наречени още хемисфери). А то е налице, когато нервните пътища са образували интензивна мрежа и могат да се активират за преодоляване на съществуващи блокажи.
     Този процес може да се осъществи и да се затвърди с помощта на седем физически упражнения. Те са много лесни и се основават на степените в развитието на мозъка, които отговарят на степените или нивата в еволюционното развитие на човека. Чрез практическото приложение на упражненията се компенсират възникналите дефицити: постига се равновесие, личността и талантът се изявяват и разгръщат.
     Какво е значението на еволюцията за развитието на човека и по-конкретно – на всяко едно дете? Под еволюция се разбира постепенното родово-историческо развитие на живите същества. Стабилна научна обосновка на това понятие дава Чарлз Дарвин (1809-1882).
     Еволюционната педагогика взема теорията на Дарвин за образец и я прилага в разширен вариант. Тя разглежда еволюцията не само от биологическа, но и от културологична гледна точка.
     Междувременно анатомията установява, че в структорно отношение човешкият мозък съдържа еволюционното развитие на мозъка на други живи същества. Изглежда, че в основата си той много наподобява мозъка на днешните влечуги. Ето защо малкият мозък се нарича още „мозък на влечугото”. Някакъв дефицит в развитието му със съответната, зависеща от него двигателна координация може да се отрази зле по косвен път например на концентрацията, душевното състояние, логичното мислене, езика и дори на способността да контактуваме с други хора.
     Опирайки се на степените в човешката еволюция, ние се сдобиваме с един гениален метод, който ни дава възможност да се насочваме директно към проблемите и да си изясняваме поведенческите стереотипи и дефицити, както и да разпознаваме възможности и таланти.
     В наше време например много деца и юноши биват обявени за хиперактивни и се третират с медикаменти. Тези медикаменти наистина потискат свръхактивността на мозъка и до някъде редуцират страховете и притесненията на детето, но същевременно често ограничават когнитивните му способности. Стимулантите удължават периода на задържане на вниманието, но за сметка на това пречат на творческите заложби и нагласи. Време е педагогиката да въведе нови принципи в оценяването на децата, които са по-развити в художествено-творческо отношение поради това, че при тях доминира функцията на дясното полукълбо, защото в противен случай те не могат да отговорят на изискванията на нашата едностранчива аналитична, разчитаща на развитието на лявото полукълбо учебна система.
     Друг пример са тъй наречените легастеници. Някои от тях съзнават, че имат трудности с четенето и писането, но съществуват и „социални легастеници”, които крачат през живота, без ни най-малко да подозират, че им липсват умения, важни за общуването им с околните. Основната причина за подобно явление при децата, често пропускана от терапевтите, може да се крие в недостатъчно високата степен на визуалните им възприятия или в нарушението на двигателната им координация, възпрепядстващо усета им за ритмите на социалната интерактивност.
     Тъй като тези същински причини не се разпознават, после не се вземат пред вид и при лечението, като проблемът накрая се обяснява с непреодолим дефект в характера.
     Ако обаче искаме педагогиката да бъде опора и стимул за развитие, ние се нуждаем например от оценъчна система, която да признава компетентността и индивидуалния опит на детето, а не само натрупаните знания. Това е изключително необходимо, за да бъдем справедливи към подрастващите.
     Еволюционният модел е от голяма полза за нас, тъй като с негова помощ можем да проверим и преценим как детето във всяка една ситуация преработва света чрез поведението си, психическите си и емоционалните си реакции.
     Умението или неумението на човека да си създаде диференцирана представа за този свят е от решаващо значение за неговите бъдещи успехи или провали, както и за това с какво ще бъде изпълнен живота му – със смисъл или с отчаяние.
     Подобно на моториката, развитието на мозъка на всеки един човек преминава през седем надграждащи се степени, които също съответстват на еволюционното развитие на рибата, земноводното и влечугото към бозайника, прачовека и съвременния човек. Всяка от тях се характеризира с определени двигателни и поведенчески параметри. Ако човек не усвои постепенно и без пропуски тези брънки от еволюцията и ако по някаква причина не получи възможност достатъчно да изпробва и интегрира двигателните модели, би могло да стигне до трайни последици за неговото интелектуално, емоционално и социално развитие, изразяващи се в появата на дефицити в координацията и поведението. Ако една степен остане недоусвоена и недоизживяна, това дава отражение и върху другите еволюционни степени в развитието на мозъка. Просто липсата на цялостна интеграция на по-ниските затруднява изграждането и на следващите.
     Хубавото обаче е,че двигателните модели и емоционалната компетентност, характерни за отделните степени на мозъчно развитие, могат да бъдат тренирани и интегрирани чрез обикновени упражнения и на по-късен етап. По този начин степените се затвръждават, отстраняват се възникнали трудности в ученето и дефицити, проявяват се таланти, постига се равновесие.
     Да учиш означава да усвояваш наличния опит на една култура, да го надстрояваш и да го превръщаш в част от своя собствен. Този процес също протича на степени:
- Степен на осезанието и възприятието
- Степен на чувството
- Степен на познанието
- Степен на съзнанието
     Формирането на поведението при учене може да се отъждестви с постепенното развитие на мозъка в процеса на еволюцията. Различните степени на познанието най-сетне също съответстват на отделните еволюционни нива.
     Еволюцията следователно е познавателен процес, постоянно разширяване на познанието чрез учене. Така се откриват нови и нови възможности за по-добро използване на човешкия мозък, за по-всеобхватно разгръщане на личния потенциал. Характерно за този процес е, че не протича праволинейно. Както в реалния живот и тук има спадове и застой. Случва се например да направим скок в развитието в определена област, а в друга – да изоставаме, един учебен предмет да ни се удава с лекота, а с друг да ни е трудно да се справим. Ето защо е важно да възприемаме развитието като предимно индивидуален, а не като масов процес. С появата на Международната програма на учащите се витлото на подбора се завърта, отсяването на учениците става все по-бързо, стандартите да изпити и сертификати все повече се унифицират и всичко това в крайна сметка е безсмислено и убийствено за таланта.
     Когат възпитаваме и преподаваме, никога не бива да забравяме, че индивидуалният път към познанието е различен при всеки човек. По тази причина е рисковано да съпоставяме собствения си опит (от ученическите години) с опита на своите деца. Вместо това те се нуждаят от повече внимание, повече вслушване, наблюдение и индивидуално насърчаване.
     Възприятието на децата не съвпада с онова, което са имали родителите им в своето детство. Днешните деца са изложени на маса дразнители. Както присъщото на отделните еволюционни нива възприятие (например влечуго – бозайник) е различно, така е различно то и при отделните поколения.
     От опита, който сме натрупали, зависи как ще преценим дадено събитие – дали то ще бъде за нас интересно предизвикателство или пък непреодолимо препядствие. Още гръцкият философ Епиктет е казал: „Нашето безпокойство е породено не от самите неща, а от мнението ни за тях.” С други думи – дали гръмотевиците ни изглеждат заплашителни или вълнуващи зависи от това какви изживявания сме имали по-рано по време на буря.
     Как едно дете възприема учебните си задачи съответно също се определя от опита му до този момент. Затова като педагози трябва да направим всичко възможно учениците да получават позитивен опит. За тази цел е необходимо задачите и изискванията да се поднасят така, че да са решими и постижими.
     Мозъкът разполага с две системи за запаметяване: едната е неутрална, а другата е за емоционалното натоварена информация. Колкото по-интензивно е дразнението на бадемовидното ядро, толкова по-силно е впечатлението. Ето защо най-ярките спомени са свързани с най-стресовите изживявания.
     Основния емоционален опит се корени в детството. Ако определени житейски ситуации наподобяват по-ранни преживявания, те събуждат емоционални спомени, в резултат на което реагираме по същата поведенческа схема, тоест както в детството. От това следва, че негативните емоции имат негативно влияние върху поведението. Те активират алармената система. Обратно, позитивните емоции активират растежа на нервните връзки.
     Преживяването на еволюционните нива и придвижването по тях могат да пробудят ранни негативни емоции, които впоследствие да бъдат осмислени и преработени. Този процес ни дава възможност да осъзнаем своите стари поведенчески модели, да ги заместим с нови и да навлезем в света на познанието.
     Следният пример онагледява тази възможност за промяна. Мария, на 33 години, разказва по време на консултация: „И двамата ми родители работеха и имаха малка време за мен. Като станах на 5 години тръгнах на целодневна детска градина, където ми беше много неприятно. Само когат боледувах, майка ми оставаше вкъщи и аз получавах нежността, която така силно желаех. Ето защо и сега свързвам вниманието с болест.”
     Като практикува предназначеното за еволюционното нива на бозайника упражнение (движение, съзнание и емоция), Мария осъзнава стария поведенчески модел от детството и разбира, че не е нужно да бъде болна или безпомощна, за да спечели вниманието на околните.
     На всяка степен от развитието на мозъка са присъщи определени способности. В педагогиката личността и поведението на един човек често несъзнателно се оценяват от гледна точка на най-високата степен, съответстваща на еволюционното ниво на рационалния човек. Ето защо истинските причини за дефицитите, проблемното поведение, неудовлетвореността и разочерованието, които често са свързани по-скоро с другите, по-ниските еволюционни нива, не могат да бъдат открити.
     Както в педагогиката, така и в психологията оценката на поведението и критериите за талант неправилно се извеждат съобразно по-младите, горни мозъчни структори (съвременния мозък на бозайника и човека). Това води до погрешни интерпретации, нетолерантност и разбиране.
     Така например агресивното поведение на нивото на влечугото се оценява коренно различно от същото поведение на нивото бозайник-човек. От гледна точка на първото агресията означава сила и жизнено необходима дееспособност. От гледна точка на второто агресията е неприемлива странност.
     По тази схема уплахата и страхът като реакция при човека са неприемливи, докато при земноводното означават смислено отстъпление и защита.
     Истеричното поведение на бозайника и човека трябва да се разбира по-скоро като ангажиране и търсене вниманието на околните, а на влечугото – като защита и предупреждение.
     Когато съобразим на кое еволюционно нива се намира в момента детето, тълкуваме и осмисляме неговото поведение по съвсем друг начин.
     Ние трябва следователно да обърнем внимание по-скоро на това как от какво еволюционно ниво детето възприема света. Едва тогава ще разберем кои са причините за проблемното поведение. Това ще ни позволи да разпознаем действителните дефицити. Ако не го направим, детето ще се срамува от постъпките си, което ще накърни самоуважението му.
     Еволюционните упражнения показват къде се крият дефицитите във възприятието, разгръщат таланти и обясняват определени поведенчески модели, на които сега вече може да се погледне и от друг ъгъл.